Въпрос: Баща съм на 9 годишно момче. Искам да науча сина си, че да води здравословен начин на живот е нещо, което ще му донесе добро здраве в бъдеще. Това включва на първо място занимания с някаква спортна дейност – каквато и да е, дал съм пълна свобода той сам да си избере каквото му харесва, защото вярвам, че това е полезно за неговото здраве, ако се развие в дългосрочен план. Аз навремето съм водил много активен живот, спортувал съм, но сега вече ми е непосилно защото съм много ангажиран с работа, чрез която осигурявам основния доход за семейството ни. Моето ежедневие стана много напрегнато, често хапвам нещо бързо на крак през деня, а вечер, като се върна от работа, съм много изморен и си почивам на дивана пред телевизора. Въпреки че много сме говорили със сина ни за ползата от спорта и здравословния живот като цяло, а и той знае колко е важно да развива спортния дух у себе си, расте мързелив и незаинтересован. Яде предимно нещо готово и пакетирано, а като седне да играе не става с часове. С майка му се притесняваме, че дори е започнал да напълнява. Вече не знам по какъв начин да го мотивирам. До скоро, когато му се скарах, той взимаше колелото и излизаше навън, но вече и това спря да действа. Той започна повече да спори, да се инати, да ми противоречи. Налага се сериозно да повишавам тон или да го наказвам, но виждам че наказанията трябва да стават все по-сериозни, за да постигна желания ефект и то за кратко време. Всичко това започна все повече да се отразява на отношенията с останалите членове на семейството и честно да си призная, изморих се да говоря едно и също. Моето желание е той сам да разбира и да е отговорен към себе си, без да чака аз да се намесвам. За съжаление, до този момент нямам успех.
Въпрос: Майка съм на момченце на пет години и половина. Имахме голямо куче, домашен любимец, което живееше с нас, но то вече беше възрастно и преди почти година почина. За мен този период беше много труден, защото го гледахме от малко бебе и аз много се привързах към него. Стараех се обаче да прикривам мъката си и детето да не ме вижда, че страдам по загубата, защото си мислех, че така ще го разстроя и него. Нашето дете познаваше кучето от раждането си, но то вече беше старо и предпочиташе да не го закачат много, да не играе както преди, а повече да си почива. Изглеждаше ми, че детето сякаш не му обръщаше много внимание. Затова и когато почина кучето, не мислех, че синът ни ще забележи много липсата му. Обаче бях учудена, че той започна да се интересува и да задава въпроси: „Къде е кучето сега? То умря, защото аз го дразнех ли? Кога ще се върне? Колко дълго няма да го има? Ти ще умреш ли, както другите хората умират?".