Въпрос: Майка съм на момченце на пет години и половина. Имахме голямо куче, домашен любимец, което живееше с нас, но то вече беше възрастно и преди почти година почина. За мен този период беше много труден, защото го гледахме от малко бебе и аз много се привързах към него. Стараех се обаче да прикривам мъката си и детето да не ме вижда, че страдам по загубата, защото си мислех, че така ще го разстроя и него. Нашето дете познаваше кучето от раждането си, но то вече беше старо и предпочиташе да не го закачат много, да не играе както преди, а повече да си почива. Изглеждаше ми, че детето сякаш не му обръщаше много внимание. Затова и когато почина кучето, не мислех, че синът ни ще забележи много липсата му. Обаче бях учудена, че той започна да се интересува и да задава въпроси: „Къде е кучето сега? То умря, защото аз го дразнех ли? Кога ще се върне? Колко дълго няма да го има? Ти ще умреш ли, както другите хората умират?".

Заради желанието ми да не разстройвам детето му казах, че кучето ни сега е станало на малка звездичка, отишло е на едно по-добро място, горе на небето и ни гледа. Тогава той се успокои и аз си мислех, че всичко свършва до тук. Обаче сега, година по-късно, въпросите отново започнаха. Сякаш вече не вярва на обяснението, което му дадох по-рано, или казаното от мен преди не му е достатъчно. Какво да правя? Не е ли още много малък, за да отварям тази сериозна тема? Дали ще се разстрои, ако говорим за смъртта?

Отговор: Темата за смъртта вълнува децата от най-ранна възраст. В детските филми, в приказките, в народното творчество темата присъства много често. Ние можем да наблюдаваме как децата разиграват подобни сюжети в игрите си, където те играейки, дават израз на своите мисли и преживявания. Когато са по-малки, тяхното разбиране е по скоро като за обратим или временен процес и ние можем да го видим, когато в игрите им техните героите падат и умират, а после се съживяват отново и така играта се повтаря понякога дълго време. В процесът на развитието си, обаче, те вече започват да разбират концепцията за край и че починалият няма да се върне.
Вероятно това е причината момчето в началото да приеме, до някъде думите на майка си за загубата на кучето им като достоверни. Година по-късно, обаче, то да започне да осъзнава, че обяснението на майката не е точно и поради това в него да се появи нуждата да попита, за да намери ново обяснение на своите въпроси.
Независимо от възрастта си, обаче, родителите могат да са сигурни, че децата мислят за смъртта и обсъждайки правилно темата, това няма да предизвика у тях мрачни мисли, а напротив, може да им помогне да имат разбиране, приемане и по-спокоен начин да се справят със загубата на близките си същества.
Както по-горе стана ясно, естеството на разбирането на детето за смърт и загуба е различно в зависимост от различните етапи от развитието му. Независимо от това как то приема темата за загубата и смъртта, огромно влияние оказва това как възрастният гледа на нея.
Ако майката не дава израз на своите емоции, породени от загубата, като болка и тъга, възможно е и детето да приеме, че то също не би трябвало да показва как се чувства. Може да се въздържи да се разплаче или дори да сметне, че с мислите и действията си е причинило загубата, поради което е възможно да изпита дори вина или срам. Може би, поради желанието на майката да предпази детето си и да му предостави бързо успокоение, а вероятно и на самата себе си, вместо да се докоснат до тези емоции се е случило тя да търси да използва готово обяснение чрез получили социална приемливост конструкции, често битуващи в нашето общество. Такива успокоителни обяснения могат да бъдат както в нашия случай: когато някой умре, той става звездичка в небето и гледа своите близки от високо. Може да бъде също нещо подобно на това, че хората умират като станат много, много стари и немощни или друго, което има цел да успокои детето и да прекрати разговора. Много вероятно е, обаче, детето да усети неискреността, породена от желанието за успокоение в думите на своя родител. Добре е да знаем, че всяко нещо, което не е истина, може да постави под сериозен риск изграждането на взаимоотношение на доверие и споделеност между родителя и детето. Друго възможно последствие може да бъде това, детето да усети, че има трудни теми в семейната система, за които не може или е неприемливо, дори забранено да се говори и по-добре да се избягват. Това също може да доведе до отдалечаване, отчуждение, страх и нарастваща тревожност.
Родителите могат да намерят и здравословен начин да срещнат децата си с тази сериозна тема, въпреки възрастта им. Според едно проучване „децата искат просто да чуят истината, изказана с мили думи".
Обикновено децата няма да зададат въпроси, ако не са готови да чуят отговора. Така, че можем да предположим, че щом детето пита, то вече се интересува и тук родителят може да отвори пространство детето да се усеща свободно да се интересува, свободно да споделя собствени мисли и разсъждения, да помогне на детето да намери думите за неговите вътрешни страхове и преживявания, ако усеща, че му е трудно. В този случай майката може да използва прости и ясни думи, например: „Когато нашето куче умря, тялото му престана да работи. Не можем вече да го извикаме, да го погалим или да го изведем на разходка. Обаче винаги, когато пожелаем, можем да си спомним за него. Може да си припомним хубавите моменти на взаимна радост и любов." Много добре действа припомнянето на някоя забавна случка с кучето, която да накара родителят и детето да се посмеят заедно. Могат също така да си припомнят как е изглеждало кучето. Детето би могло да нарисува рисунка или, ако е по-голямо, да напише нещо, което би искало да каже на своя домашен любимец. Всички тези спомени и действия придават смисъла на сбогуване и възможност детето и родителите да се разделят с любимите си същества по начин, който да внесе мир и баланс в живота им. Ако родителите могат да споделят това, което знаят със своите деца, а именно, че нещата около нас имат както начало, така и край и това се случва както с кучето, така и с любимите ни същества, това би укрепило връзката на доверие и би създала по-удовлетворяваща свързаност между тях. Хората, дори и големите, които вече са станали родители, също нямат отговор на всичките си въпроси и те също не знаят кога ще се случи да загубят близки или тях самите кога повече няма да ги има. Това може да е от една страна потискащо, но от друга – може да бъде много стимулиращо, защото могат да гледат на взаимоотношенията с любимите си като подарък, да ги изживяват пълноценно и да ги ценят.
И може би да оставят темата не изговорена със своите деца, за да може да се връщат отново на нея и в друг момент...
Да гледаме на смъртта като на част от живота е трудно, но в същото време може да ни помогне, облекчавайки чувството ни за страх и объркване. Осъзнатото свързване и пълноценното преживяване на взаимоотношенията с близките и значими хора може да ни донесе радост и близост в живота.
Живеейки пълноценно и изучавайки живота всеки ден, ние научаваме по нещо и за смъртта. Така можем да преживяваме живота и да научим децата си да гледат на него като една пълноценна възможност на общуване. А това, че някога ще има край, можем да го приемем дори за нещо още по-ценно, което си струва да се изживее в цялата си пълнота в сегашния момент.

На въпроса отговори Силвия Аладжова – психолог

Текстът е публикуван в бр. 4/2021 г. на сп. „Детска градина"