Надежда Шишкова, учителка, гр. Пловдив

Клас, стани – Учителят пристига!
Шапки, долу!
Поклон!
На колене – пред българския учител!
Пред този, за когото моят учител от с. Найден Герово – Боян Илиев написа:
„Дали ще бъде българинът честен, разумен и дори войник велик, от теб зависи – скромен, неизвестен, от твоите уроци – миг след миг. Дали ще знае своя корен древен, от где дошъл е, в бой за що е мрял, защо към враговете бил е гневен, от теб зависи – млад и остарял. Учителю, накрая ще разкрия един секрет, наскоро сам узнал. Безсмъртен като зрънцето си в тия, в които щедро си добро посял!"

Пред този, за когото Йосиф Петров написа това:
„Творец, мечтател, просветител, съгрят от възрожденски плам – това е родният учител: обикновен, но и голям!"; и това: „Прастара и всевечно млада, окъпана във светлина, любима наша школска сграда, виши могъщи рамена, че всяка утрин зашумяваш от сладкогласен глъч и смях и като майка просияваш от щастие, че си сред тях!...
Духът е величаво нещо! Щастлив съм в тоя светъл час, че от сърцето си горещо частица съм ти дал и аз! Догдето ясно слънце свети и утринна звезда блести, през вихъра на вековете честито да пребъдеш ти!";
и това:
„За труд човекът е призван, в труда е само той достоен! И в мирни дни, и в дни на бран животът ни е подвиг боен! Учителят като войник и в нощния си час будува. И не със меч, а със език за свяст и светлина воюва!
И аз сред този легион, в безчислените му дружини за чист и светъл небосклон воювах тридесет години! Да учиш другите е чест, но и безкрайно тежко бреме! В просветното поле до днес аз честно хвърлях плодно семе. Какво е отдих аз не знам, но не познавам и умора! Че цял живот със страст и плам аз борех се да правя хора! И тежък беше всеки ден! Учителят дни леки няма! ...За труд човекът е призван! В труда е само той достоен! Аз дадох вече свойта дан и си отивам тих, спокоен! Откъсват ме от свиден праг годините със власт могъща и аз не ще се върна пак, тъй както младост не се връща! Със всеки ден и всеки час животът бавно догорява! Какво, че ще отмина аз – България нали остава!"
Пред този, който помни завета на възрожденските ни учители, истински мъдри слова, изписани на входа на старото Априловско школо, чест за нашата професия: „Помогни ми да те возвися!", който не се уморява да насърчава, да поощрява, да вярва във възможностите на всяко дете:
„Щом го мога аз – можеш го и ти!
Запомни: кураж си вдъхни и мечтите си сбъдни!"
„Учете се, докато сте млади,
от мравки и пчелички!
Училище е тоя свят –
училище за всички!";
„С твоя съвет: „Опитвай се пак!"
искам да раста, да стана юнак,
вредом да славя свойта родина,
таз що нарече ти татковина.
Със сърце младо що трепка, играй
твойте заръки ще помня безкрай:
„Денят не убивай, часът не губи,
стягай се, учи се и трудът люби!";
„Учете се, мои птички, пишете, четете,
и своите малки глави – с разум напълнете!
Днеска умът и разумът света управляват,
а думите „дано", „ако", гладни лягат, стават.
Науката напред крачи, па раздава злато, и говори:
„Умното ще бъде богато!";
„Дайте шанс, едничък шанс – за мирен свят с безгрижни детски дни.
Дайте шанс, едничък шанс – свят без сълзи в детските очи! Не, не искам
да виждам протегнати детски ръце да се молят за късче надежда!
Не, не искам деца да се будят от глад, и от страх, и със болка в очите
да гледат!
Надживейте парите и вечната жажда за власт! Върнете се в своето
детство и знайте – най-голямо богатство е детският смях и спокойният
сън на децата!"
Пред този, който вярва, че „Духовното пробуждане е достъпно за
всички ни, от нас зависи да го приемем. Винаги има възможност – от нас
зависи дали ще я приемем или не. Когато ученикът е готов, учителят се
появява – нито миг по-рано, нито миг по-късно. Раждаме се и умираме
сами. Сами решаваме как да запълним интервала между тези две събития."
Пред този, за когото Сухомлински попита и отговори: „Какво значи
добър учител?! Това е, преди всичко, човек, който обича децата, намира
радост в общуването си с тях, вярва, че всяко дете може да стане добър
човек, умее да дружи с децата; взема присърце детските радости и огор-
чения, познава душата на детето, никога не забравя, че и той е бил дете!"
Пред този, който като сръчен скулптор-ваятел само премахва праха
от камъка, за да покаже неговия блясък и това го прави щастлив, защото
„Щастлив е онзи, който може да открие красотата в необикновените неща
– там, където другите нищо не виждат! Всичко е прекрасно, достатъчно
е само да се вгледаш – стига да имаш уши, които умеят да чуват; очи,
които знаят да виждат и главно – сърце, което знае да се радва от чутото
и видяното."/Камий Писаро/
Пред този, който не спира да разказва „Стара индианска притча за
двата вълка" – „Борбата на двата вълка в душите на всеки от нас – едини-
ят е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността,
надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за
превъзходство, лъжата, фалша, фалшивата гордост и егоцентризмът.
Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спо-
койствието, скромността, добротата, прошката, взаимността, щедростта,
искреността, състраданието и вярата.
– И кой вълк побеждава?!
– Този, когото нахраниш!!!"
Пред този, за когото професор Константин Иречек написа:
„Ние, можещите, водени
от незнаещите,
вършим невъзможното
за кефа на благодарните...
и сме направили толкова много,
с толкова малко,
за толкова дълго време,
че вече сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.
За мене, най-лошото в България,
е чудесното наслаждение,
което тук имат хората,
да се преследват един друг
и да развалят един другиму работата."
Пред този, за когото Христо Радевски написа:
„... Защото не дотам са ясни
лазурите на пролетта.
Защото наш'то ново общество,
макар и общество по същество
на коренното обновяване –
все още се нуждай от проветряване
и от прочистване на вредни буболечки,
които често стават важни „клечки"
и носят на народа зло.
Срещу таквиз сеячи на разтление
е нужно наш'то всевъоръжение,
и баснята в това число."
Пред този, за когото в края на 19 век Г. А. Линднер написа: „Учи-
лището и учителството са пред нас във всичката си голота. Беден, без
роднини, държан под опека и в робство, презиран от силните на деня,
съжаляван от слабите, убит духом и с наранено сърце, прегърбен от ста-
рост, с единия крак в гроба, товарно животно на общината, двоен сирак
на майка мащеха – на черквата скъперница и на държавата, учителят е
бедния Лазар в Новия завет."
Пред този, за когото Христо Ботев написа: „Учителят трябва да бъде
търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк."
Пред този, за когото Елин Пелин написа:
„Само народният учител стои буден страж между своя народ и се
сили да пробуди заспалото съзнание на своя брат, ала обществото не му
идва на помощ с нищо, за да го подкрепи и ободри, да усили енергията му."
Пред този, който чете със сърцето си, а очите му „влажнеят":
„Случайна среща, във жената бяла Учителката своя аз познах, отмина
ме, не беше ме познала, затичах се, извиках и я спрях.
Представих си я хубава и млада, с коси от злато във учебен час. И
ако днес е бяла безпощадно, то тя е побелявала от нас.
Прости ми прегрешенията много и болките – от другите и мен! Ти
хора ни направи със тревоги, учителко любима, „Добър ден!"
Снегът в косите падал е неволен, но аз не вярвам, че е сняг това. А
все си мисля, кръг е ореолен!
Учителко, целувам ти ръка!"
„От първата ни среща топъл спомен за тебе пазя като свиден блян.
И образът ти миловиден, скромен, в сърцето и в душата ми е сбран.
Към книгата любов във мен запали и тя ми даде сили и крила. С
ръцете си ме не веднъж погали, учителко любима и добра.
Ти първа ми разкри света-прозорец, аз нежно вперих поглед със
любов. И с ключа на уроците отворих вратите на човешкия прогрес.
Учителко, възпявам твойто име!
Учителко, прекланям се пред теб!
Учителко, отново приеми ме – със твоя клас политнал бих напред!"
„Учителите помнят всеки час раздали младостта си на децата. Те в
песните изпяват своя глас и с думите отключват светлината.
Учителко, ти майчице добра, защо преливат сълзите в очите? Ти
цялото небе във тях събра и никога за отдих не попита.
Учителко, последен звън звъни, раздялата на чиновете сяда. За сетен
път ни вкупом погледни – вземи букет от обич – за раздяла!"
„Късах за моя учител цветя – здравец, лале, минзухари.
Сам се катерех по диви места и по чукари.
Носех цветята на другия ден – пъстри букети. Стисках ги радостен,
тих и смутен все до сърцето.
Моят учител – усмихнат и благ казваше с радост:
– Колко цветя си донесъл ти пак! Цяла грамада!
Ти ми дъхтиш на гора, на роса с тия букети!
Сякаш и ти с твойта руса коса станал си цвете!
Колко щастлив и доволен аз бях!
С весела песен хуквах навън и букети берях – пролет и есен!
Тесен бе целият кър разцъфтял! Малко ми бяха цветята! Аз за учи-
теля свой бих обрал всички цветя по земята!"
„Аз, учителю, със цвете и днес ще те даря,
и целувам ти ръцете, и благодаря,
че със обич всеотдайна ти ме озари,
на речта ни всяка тайна – ти пред мен откри!"
„По този друм не се печелят битки,
не светят воеводски знамена...
По него тръгват със зеници чисти
най-искрените хора на света..."
„Да докоснеш душата на дете и да останеш завинаги там-
най-голямата отплата за един учител!..."
„Очите на учителя угасват със пламъчето на свещта,
но делото му ще порасне – и не в едно, а в хиляди деца!"
„Учителите винаги са първи и винаги сред първите остават. От Кли-
мент Охридски до Бачо Киро, от първите до тоя ден, учителят оковите
презира, учителят за правда е роден!"
„В съзнанието на всеки от нас, учителят има свой, индивидуален
образ и той ни владее години наред, след като сме се разделили, защото са
пресечени от стъпките му – стъпките ни, от които тръгва нашата пътека.
Майката ни дава кураж след болката от първата крачка, а той – Учителят
– той кръщава и благославя другите ни, големите ни крачки по света."
„Учителю, на теб са ти длъжници
поетите на всички времена...
От огъня на твоите зеници
са пламвали сърца и знамена.
А ти си все безименен и скромен,
макар че за ръка света държиш.
Не ти е нужен паметник огромен,
щом гледаш с погледа на всеки жив.
На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена...
Догаряли са твоите зеници –
на другите дарили светлина.
Затуй наместо паметник гранитен,
ти в спомените наши си изгрял.
И всеки помни по един учител –
из стръмното ръката му подал."
„Контейнерите за боклук до блока
тук всяка сутрин идваше жена.
Във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сметта добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.
Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах, познах я по гласа.
Бе моята учителка любима
в последният гимназиален клас.
Заместваше почти една година,
бях влюбен в нея, слушах я в захлас.
Цял ден на работа за нея мислех
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех
бях станал ученикът Божидар.
Не бе познала в мене ученика
самият аз бях доста променен.
Солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
На заранта я чаках много рано,
прекрасно утро, неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.
Усетих зад гърба си, че пристига,
изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.
В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя – никой няма,
пред прага плик, кашончето встрани.
„Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня,
знай – ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох, щях да се убия!
Учителката вече не видях..."
„Загърнат в старомодния си шлифер
сред вас е всеки ден – това е факт,
не го смущават грапавите рими,
дори когато днес е пред инфаркт.
Приведен ходи често, но когато
застане той пред черната дъска
намира сили с чест да се изправи
и да припомни: Ботев днес е факт!
Замеряте го с думи богохулни
и клевети по всякакъв адрес,
брониран е за вашите куршуми,
но коленичи пред глухарче днес.
И стига му една усмивка само
на едно дете със влюбено сърце
той планината ще повдигне с рамо
и на небето ще я пренесе.
А там, под ореола на звездите
в единствения час по мъжество
не се подсказва и не се преписва,
а само се запява: жив е той...
Когато падне утре на паважа
сред локва кал, пронизан от инфаркт –
това ще бъде нещо... маловажно,
доказал го е Ботев – и е факт!"
„Погледна за последно своя клас
и пак нахлуха спомените много...
В сълзи удавиха се думите... Без глас
им каза своето последно „Сбогом".
Научи ги на толкова неща,
каквито даже в книгите не пише,
показа им какво е мъдростта –
да прощават, да се борят, да обичат...
С проблемите им страдаше и той,
със радостите им и той живя,
живота си прекара без покой,
но повали го вече старостта...
През сълзи погледна свойте ученици –
очакваше ги много дълъг път.
Те бяха неговите малки птици,
а той ги бе научил да летят...
А неговият път бе свършил вече –
Учителят си тръгваше сега.
Класът тогава стана прав и рече
не „Сбогом", а... „Благодаря!"
„Учителят е буквичката първа,
изписана накриво в тесен ред.
Но ето: дума става,... мисъл...Тръгва
да търси истини – по-смело и напред.
Учителят е точица едничка –
началото на хиляди лъчи.
Звездата – не далечнa, не самичка,
а грейналата в детските очи.
Учителят е четка и боички.
Дарява с цвят не листи, а съдби.
В картини вижда имената – всички,
но в най-прекрасни, чисти и добри.
Учителят е нотичка игрива,
протегнала към другите ръка.
Тъй ражда се мелодия красива
и звънва чак до светлата дъга.
Учителят е географска карта,
разглеждана с любов и интерес,
надскочила и норми, и стандарти,
за да го има „утре" още днес.
Учителят...Той горд е. И изстрадал.
С ум, сила, вяра и сърце дарен.
И не защото е учител станал.
Защото за учител е роден."
„Любимият учител бавно влиза,
поглежда към дъската със тъга.
Неволно мачка старата си риза,
а от очите му искри вина.
Последният учебен час започва,
гласът му нежен в стаята кръжи.
Омайното му слово омагьосва
и будна съвестта нащрек държи.
Редят се думите, като мъниста
и галят нежно детските сърца.
Пробуждат се героите от листа
и озаряват малките лица.
Последният звънец се произнася
и слага край на хиляди мечти.
Но детската любов с жар се понася
към сините и бащински очи.
Любимият учител бавно тръгва,
а стаята кънти от тишина.
Душата му неистов стон изтръгва –
жадува да раздава топлина.
Ще съхрани в душата си съдбите
на хилядите негови деца.
И ще запази спомена за дните,
огрявани от нежните лица."
„На буквите със звука гальовен,
на звуковете с буквите красиви –
езика български чаровен
извайваше у мен с години.
Учителю, от мойто детство-
тъй бедно, ала тъй щастливо!
С косите бели по наследство
аз виждам те и днес на живо.
И помня твоята усмивка
и погледа ти- сериозен,
и чувам всяка дума, сричка,
и всеки звук пред мен отронен.
Учителю, от мойто детство,
живея тъй и днес в захлас...
С косите бели по наследство
учител съм сега и аз."
„Ако си дал на гладния
дори трохица хляб от своя хляб.
Ако си дал на скитника
дори искрица огън от своя огън.
Ако си дал на милата
от своето сърце.
Ако си дал на чуждите
живот от себе си.
Ако си дал, ако си дал,
ако си дал от себе си,
не си живял, не си живял на празно.
Никой не може да ти отнеме
обичта, обичта на хората.
Никой не може да ти я вземе
любовта, любовта към хората.
И никой и нищо не ще ти отнема
вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.
Ти закъсняваш понякога, истино,
но винаги идваш, идваш при нас."
Пред този, който не принадлежи към хората, родени и живеещи в
„таз обична, малка, хубава страна, на общогражданско мълчание!" /Ще
го видим на мегданското хоро да заиграе, заедно с ученици и сурвакари;
ще запее с децата, ще чуем гласа му по радиото и ще прочетем мислите
му във вестника; ще донесе тефтерчето на Левски, ще организира екскур-
зия до Карлово за тържественото честване рождения ден на Левски – 18
юли, ще подготви юбилей на общински комитет „Левски", ще организира
десетдневка за патронен празник на училище – 19 февруари; увлекателно
и дълго ще разказва за историята на с. Голямо Конаре /гр. Съединение/
– за голямоконарската чета и нейния подвиг на 5 септември – Съедине-
нието на Княжество България с Източна Румелия, за голямоконарската
Райна Княгиня – Недялка Шилева, ушила знамето на четата, за делата на
свещениците, за двата чинара, засадени на селския площад – свидетели
и символи на Съединението; ще обогати с голямата си нумизматична
колекция, с перденцата, навяващи мили спомени от други времена, малка
училищна етнографска сбирка – „Да съхраним българското! Да бъдем
българи!" и ще покани учители от други училища, за да видят подредбата
и приноса му, за да разкаже историята на монетите и монетосеченето,
паричното обръщение в монети, за щъркелите, за далиите, за сърделите,
за защитените животински и растителни видове; всеки ден, с усърдие и
неуморност, ще носи препълнената си торба – с личния си микроскоп, с
плодове и зеленчуци, набрани от собствената градина и „вкусни" кули-
нарни рецепти – варени картофи, мариновани патладжани, печена тиква;
ще организира по повод ден на Земята училищна изложба „Дарове от
природата" и ще опитат всички от неговия компот от дюли; ще поднесе
лични подаръчета – по повод и без повод – трогващи с капчицата внима-
ние; и още, и още, „и ред работи", както сам той обича да обобщава – една
„подвижна" енциклопедия, която ще те накара да твориш, да искаш да си
ти и да живееш в радост, да повярваш в доброто, сътворявайки го.../
А на тези, които хранят съмнение в съществуването на надежден
критерий за истинността на написаното и недоверчиво си говорят: „Е, па
такова чудо нема...!, припомням как Йордан Йовков ни кара да не губим
надежда, а да вярваме, че ще видим „бялата лястовичка."
„Аз я видях! Ще я видите и вие!
ЗАЩОТО: „Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във Доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска, за победата над злото
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда –
Доброто надживява и смъртта!"
Адрес:
България
Град Съединение
област Пловдивска
дом КРЪСТЬО МАНЧЕВ
УЧИТЕЛ – специалист по: „Химия", „Биология",
География", „Рисуване", „Трудово обучение"
Зодия везни
А „На живота везните се люлеят така: с пълни шепи да даваш, а да
вземаш с една; кратък миг да се смееш – дълги дни да горчи; капка обич
да вземеш – цял да изгориш..."
На тебе, УЧИТЕЛЮ, ГОСПОДИН МАНЧЕВ, поднасям едно истинско пожелание: „Светът, когато млъкне пред очите ти, и притъмнява в
тези две очи, сам слънце си създай и от лъчите му с последния – до него се
качи! Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си – единствено така ще го решиш!"
БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН!
Щастливи да бъдат многото твои ученици и техните родители, твоите
колеги, твоите близки и познати – съкровищница си ти, която трябва да
бъде опазвана – със заслужено внимание и с огромна любов!!!
Двадесет години след неговото раждане, бих искала да имам право
да кажа: Аз съм български учител и се гордея с това! Радост за мене ще
бъде и другите да се гордеят – с нещо!
Със споделеното в това писмо, благодаря на всички мои учители,
които обичам, „които ме учеха и ми помагаха – да летя!"
„О, учителю, любими, доде жив съм, всякой час, с благодарност
твойто име ще си спомням аз!"
„Благодаря от името на всички!" – ще пиша върху черната дъска. И
сам пристъпям с думите еднички:
УЧИТЕЛЮ, целувам ти ръка!"
За да напиша моето „БЛАГОДАРСТВЕНО ПИСМО", прочетох
прекрасни произведения от: Димитър Подвързачов, Боян Илиев, Атанас
Душков, Йосиф Петров, Дамян Дамянов, Любен Каравелов, Михаил
Лъкатник, Ивайло Диманов, П. Р. Славейков, Илия Велчев, Елин Пелин,
Харалампи Харалампиев, Лиана Даскалова и други.

Сп. „Образование", бр. 3/2014 г.